Последните оцелели (1) – Сюзън Бет Пфефър

July 9, 2016

Последните оцелели  на Сюзън Бет Пфефър е един от любимите ми жанрове – нещо предизвиква края на обикновения живот и на хората им се налага да оцеляват както могат. В случая нещото се оказва астероид, който се блъска в Луната. Първоначално всички са въодушевени да наблюдават уникалното събитие, но после се оказва, че астрономите не са изчислили правилно плътността на астероида, съответно никой не е подготвен за това, че при сблъсъка Луната е изхвърлена от орбитата си, приближава се към Земята и предизвиква мегацунамита и избухвания на вулкани. И така животът на 16 годишната Миранда и семейството и се преобръща.

Чисто теоретично и научно, не съм много сигурна дали това може да се случи, това не са ми силните науки 🙂 Но в книгата изглежда сравнително правдоподобно.

Една от главните теми е тази за противопоставянето на изолацията и навлизането в личното пространство. В наши дни ние сме едновременно свързани с цялата планета, благодарение на интернет и различните медии. Свързани сме с околните, с които се виждаме всеки ден – семейството, съседите в квартала, колегите на работа, съучениците, състудентите. Въпреки това – държим на личното си пространство, имаме по няколко стаи вкъщи – винаги можем да се отделим от семейството, с приятелите, колегите и съседите общуваме, когато имаме нужда от това. В един момент обаче, когато всички връзки със света са прекъснати, се оказва, че Миранда трябва да приеме едновременно смъртта на приятелите, на съседите, обезлюдяването на града, но и да дели всичко, да се навлиза в личното и пространство, когато всички трябва да живеят в една стая заради липсата на отопление. Самата тя казва, че светът и се смалява. Чувството на обреченост се засилва със смаляването на света.

Другата ясно разграничима тема е за оцеляването на по-силния. Семейството единодушно, съзнателно или не, избира най-малкия син Джони за този, който е с най-голяма вероятност да успее да оцелее. Когато храната става оскъдна, егоизмът отстъпва на желанието на човешкия род да оцелее – всички намаляват храненето до минимум, за да може Джони да се храни поне веднъж на ден, да има достатъчно храна да организира отпътуването си от къщата след като всички други (Миранда, големият и брат Мат, майка и Лора) загинат от глад. Особено силно за мен беше противопоставянето на две сцени, показващи израстването на Миранда – в едната от тях тя влиза в килера, въпреки забраната на майка си, и се натъпква с един пакет шоколадов чипс, който Лора е пазела за рождения ден на Мат. Тук дори още храната не е на свършване, а Миранда просто постъпва егоистично, защото се чувства неоправдана от всичко случващо се. Само 2-3 месеца по-късно, когато храната вече е оскъдна, има сцена, в която Лора официално моли Миранда да спре да обядва (обядът е единственото им хранене) поне 2 пъти седмично, за да остане храна за Джони. И Миранда безпрекословно се съгласява, защото вече чувства, че няма смисъл, надеждата за собственото и оцеляване вече угасва и остава само тази да се спаси брат и…

В Последните оцелели надеждата е също от темите, на които Сюзън Бет Пфефър обръща сериозно внимание. В началото, когато все още има надежда, че нещата ще се върнат в стария ритъм, при “Живота, такъв, какъвто го познавахме”, книгата върви сравнително леко, Лора успокоява децата, че нещата скоро ще се оправят. Едно по едно обаче се натрупват нови бедствия, редуващи се със заминаване на приятелите на Миранда, смъртта на близките и и чувството на безнадеждност все повече започва да навлиза в редовете. Описанията на дните стават все по-къси, сякаш Миранда не вижда особен смисъл да продължава, докато накрая не се случва нещо, което и помага да възвърне надеждата си за живот и че нещата ще се оправят. Което далеч не е хепиенд, луната не се завръща в орбитата си 😀

Книгата ми хареса много, тези дни ще купя и втората част 🙂

За книгата са писали:

CuteDisaster

Коста Сивов

АзЧета

 

No Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *